Разделени чрез обединителите

от Теодор Аврамов

11ти и 24ти май. На едната Църквата чества паметта на равноапостолните братя св. св. Кирил и Методи, а на другата “Ден на българската просвета и култура, и на славянската писменост”. Преди 50 години не би имало такава грешка, не би имало такъв дисонанс.

Малко по-запознатите ще знаят, че това разминаване се дължи на приемането на нов календар от страна на Българската Православна Църква, извършено през 1965та година. Същите малко по-запознати вече мислят, че това ще е поредният случай, в който някой ще говори за или против новия и стария стил, но те бъркат.

Има две теми, които се отнасят към празника и паметта на св. св. Кирил и Методи и без да са свързани с въпроса за различните дати на честване, ни показват неща, ставащи очевидни.

Първото е, че ние сме загубили способността си да виждаме, да разчопляме коричката на раната и да видим течащата кръв под нея. В култура, изградена от bite-size инфо пакети, единственото нещо, което има значение е съдържанието на информацията, а нейните логически последствия и източници остават тема за “специалистите”, т.е. кръвта остава за специалистите. Но ако в момент на тихо съзерцание, когато тишината вътре в нас самите е много по шумна от ниско летящ самолет, ако ние се осмелим да погледнем по-дълбоко, то тогава изведнъж всичко става пределно ясно – кръвта е нашия живот, а от мързел ние сме я оставили да засъхне.

Второто нещо, което е последствие от първото, е подмяната. Ние отказваме да приемем, че има нещо повече от втвърденото пред очите ни, което може би е единственото нещо, което времето не лекува, а напротив, втвърдява още повече. И така от както свят светува – непрестанно свиване на полето на видимостта и подмяна на истинното с очевидното. Но да се върнем на грешката в изданието, дисонанса и разделението причинено от двама мъже, които вярващите наричат „равни на апостолите“.

Братята разделители

Време, изпълнено с противопоставяне между Изток и Запад, войни, хаос и разделение, са фонът, на който двама монаси родом от Солун започват своята мисия. Историята им е малко или много позната на всички нас, затова е по-нужно да се спрем на тяхната отправна точка. Тя е проповядване на Разпънатата и Възкръснала Любов. За целта братята създали глаголицата – изкуствена азбука изградена от три символа – кръст, триъгълник и кръг. Можем да си представим как след дълги дни на безплодно проповядване, братята седели със своите ученици и най-накрая един от тях дръзва да попита: “Защо тази сложна азбука? Защо не можем просто да ги учим на гръцки или латински?”. След кратко мълчание св. Кирил отвърнал с тих глас: “Създадохме тази азбука, която да не е изградена от обикновени знаци, а да символизира нещо отвъд нас, и защото е отвъд нас ще проникне в дълбините на сърцето ни. То не просто ще те докосне, а ще те стресне. Докосва, стряска и преминава и те отвежда отвъд самия теб.” За братята какво ще кажат е било много по важно от това как ще го кажат. Те не са имали страх да разчоплят коричката, но именно затова са ги преследвали, затова са ги затваряли, затова са ги мъчили.

Цялата глаголическа азбука е изградена от три знака: кръст, триъгълник и кръг. В тези три символа се съдържа цялото послание на създателите й.

Първата буква е кръста (Аз). Без въобще да се колебаят братята посочват началото на пътя, първата стъпка и това е Кръстът. Те посочват необходимостта човек да се отдаде целия, както Въплътената Любов се е отдала за него. Триъгълникът не е нищо друго освен Светата Троица. Същата Троица, която е в основата на всичко и общност на любовта. Три лица, които съществуват в непрестанно общуване и отдаване – предизвикателство да построим общност на любовта, където и да се намираме. А третия символ е кръгът. Безкрайността. Царството.

Анализирането на тези символи, предвидени да проникнат в дълбините на сърцата, ще се окаже още по-полезно ако видим какво изграждат те. Буквите и ( ) и с ( ) се изписват по еднакъв огледален начин – триъгълник, чиито горен връх влиза в кръг. По-ясно от това не може да бъде. Триъгълникът, Троицата, общността на любовта, в която всички сме поканени да влезем и да изградим на всяко място, на което се намираме и така да влезем във вечността. Не е случайно, че тези две букви са съюзи, обединяващи. Именно така ние влизаме във вечността и преминаваме отвъд всичко земно. В Общението.

Мисията на равноапостолните била провал. Пленявани, преследвани и прогонени от Моравия, страната, за чиито народ те отдали живота си. Дълбоката символика на тяхната азбука остава скрита. Коричката останала незасегната от мнозинството. Чак техните ученици, по покана на първия княз на България са успели – загърбвайки как и фокусирайки се върху какво.

Е, и ?

Когато правим нещо, изходната позиция е много по важна от резултата. Привидно провалилите се братя се оказват успешни. Тяхната цел е постигната. Те са разказали най-радостната вест на народи, които преди не са я разбирали. Те са научили тези народи да правят нещата заедно, да градят общност. Ние правим нещата заедно. За едно. За Едно. За човека, като социално същество, няма нищо по естествено и присъщо от това да споделя. Да споделя това, което му носи най-голяма радост. А каква по-голяма радост от това да споделиш, че вече няма смърт. Тя е победена. Веднъж завинаги. Смъртта е прекъсване от общуване, край на споделянето и именно тя е унищожена. Разделението и смъртта са единствените неща, които любовта, като съществено творческо състояние, може да разруши.

Нашата изходна позиция е същата. Да превъзмогнем смъртта, взимайки първата буква от глаголическата азбука. Тук се налага да се върнем към майчиния език на светите братя и с около 1900 години назад. Игнатий Богоносец, познат у нас предимно заради Игнажден, е един от първите епископи на Антиохия. През 107г. е пленен и по пътя за Рим, където ще бъде хвърлен на зверовете заради вярата си, той пише писма до църквите в Мала Азия, в които ги моли да не му помагат да избяга. Това писмо е запазено до днес и там откриваме неговите думи: “Времето на моето раждане приближава, простете ми братя, но не стойте между моето раждане…само когато стигна там ще бъда човек (ἄνθρωπος ἔσομαι).” Св. Игнатий е ученик на св.ап. Йоан, който свидетелства за реакцията на Пилат, когато представя Христос бичуван, пребит, с багреница и венец от тръни на глава, именно в този момент Пилат е възкликнал “Ето Човека”(ιδού ο άνθρωπος/ Ecce homo).

Изведнъж става ясно за какво говори св. Игнатий, какво има предивд св. ап. Йоан и защо азбуката, която равноапостолните създават започва с кръст.

А ние всички сме призвани да станем човеци/ἄνθρωποι.

И така, превръщайки се в хора, като вземем първата буква от глаголицата за основа на нашия живот, трябва да оставим нашата кръв да потече, да дадем живота си на Любовта. Това е. Тогава ние влизаме в общността на любовта, на вечната радост, Източника на която е с нас, във всички дни до края на света. Тази общност не е нито етническа, нито регионална. Тя не познава национализма, тя не припознава знамена и гербове, нови и стари календари. За нея грешката, с която започнахме не е проблем, защото коричката я няма. За тази общност са работили светите братя и именно за нея, а не заради нея имаме наш език. Тази общност се изгражда всеки път в Евхаристията, в благодаренето, в ясното съзнаване, че всичко е дар, който да бъде даден на Онзи, Който го е дал и така да бъде преумножен.

Теодор Аврамов e студент в Богословския факултет на
СУ “Св. Климент Охридски”