“Подарък”

Елена Алексиева

За шейсет и петия рожден ден на Иван Петров му подариха гроб.

Отначало той реши, че е някаква дебелашка шега. Вярно, че се имаше за голям веселяк и дори да го туреха сред изгладнели човекоядци на пустинен остров, пак щеше да се окаже душата на компанията, но тази работа с гроба все пак беше малко прекалена.

– Вие какво тука… – промърмори той, докато наместваше очилата на носа си, та по-внимателно да прочете документа за безсрочно ползване, издаден от общинската служба „Гробищни паркове“.

Жена му понечи да каже нещо, но синът, Иван Петров-младши, й направи знак да мълчи. Дъщерята седеше на другия край на празничната трапеза, пушеше и наблюдаваше сцената със снизходително отвращение. Тя беше театрална критичка, пишеше злобни рецензии по вестниците и от нея всички много се страхуваха, или поне така й се струваше.

– Аз съм професионална публика – обичаше да повтаря и се държеше точно като такава.

„Просто не водиш полов живот. Я да имаше до тебе един здрав мъж…,“ апострофираше я Иван Петров, но само наум, не смееше да си отвори устата. Върви после обяснявай, че каквото и да си казал, направил си го не за да обидиш, а от чиста родителска загриженост.

Майка й много се притесняваше за нея.

Погледът на Иван Петров се спря върху тържествения кръгъл печат на общинската служба, украсен с две кръстосани дъбови клонки и черен кръст по средата. Малко по-горе бе забелязал изписаната с изразителен курсив почти библейска формула „за вечни времена“.

Това му беше напълно достатъчно.

Иван Петров-младши напрегнато следеше дали баща му ще обърне внимание на сумата, срещу която му се гарантираха въпросните „вечни времена“, но той май я подмина. Жалко наистина, защото беше доста значителна, от което пък следваше, че направеният подарък е не просто скъп, ами направо луксозен.

В този момент пронизителен писък взриви потискащото мълчание и бе мигом последван от сърцераздирателен рев. Любимката на фамилията, невръстната златокъдра Никол, току-що се беше наакала.

– Защо, бе, мило, защо не каза на мама, че имаш аки, като те питах одеве? – сгълча я нежно снахата и отново за всеки случай подуши детския памперс, при което чертите й сладостно се отпуснаха и тя неволно притвори очи.

– Няма, баби, няма, чедо – скочи от мястото си жената на Иван Петров и като лъвица се спусна към внучето. – Ей сега баба ще го изчисти, нищо не е станало.

За част от секундата изглеждаше сякаш свекърва и снаха ще се счепкат в кърваво единоборство, дори Никол млъкна и любопитно се ококори. Жената на Иван Петров обаче с видимо усилие на волята се спря, пое си дълбоко дъх и изрече с равен джелатски тон:

– Сто пъти съм ти казала да не й се караш така. Травмираш я. Какво искаш? Да почне да стиска, че да си увреди стомахчето и да се осакати за цял живот? Впрочем извинявай, че ти се меся. Ти си знаеш най-добре, нали си й майка.

Снахата не отвърна нищо. Само притисна момиченцето в обятията си и трите се отправиха към банята.

Дъщерята на Иван Петров флегматично се надигна от мястото си, разтвори широко прозореца и хвърли фаса си навън. Откъм задния двор на кооперацията долетяха гласове на птици, две котки се сбиха шумно и кратко, после се разделиха със страховито фучене. Пролетният ветрец довя шепа прозирно бели листенца от цъфналата джанка и радостно ги пръсна по масата.

– Затвори, че става течение – рече Иван Петров-младши. – Да не вземем да простудим рожденика.

Иван Петров погледна единия, след това и другия. Сгъна документа на четири и като не знаеше къде да го дене, мушна го под салфетката до чинията си.

– Някой ще ми обясни ли най-сетне?

Дъщерята запали нова цигара и демонстративно пусна две синкави облачета от ноздрите си. Очевидно нямаше намерение да обяснява каквото и да било.

– Ами това си е един вид застраховка за бъдещето – поде Иван Петров-младши. – В днешно време разумният човек просто е длъжен да се погрижи за тези неща. При това колкото по-рано, толкова по-добре. За да е спокоен.

– Най-вече за спокойствието на близките си – вметна язвително дъщерята.

– Значи вие смятате, че аз не съм разумен, така ли? Че като ставам на шейсет и пет, вече съм толкова остарял, та чак съм превъртял? И бързате да ме заровите. Да се погрижите за тези неща, както се изрази.

– Знаех си аз, че ще реагираш така! – разгорещи се Иван Петров-младши. – Ама помисли само: колко души живеят в тоя град? Два милиона, че и отгоре. А имаш ли представа каква криза е с гробните места? Всеки ден умират хиляди. А гробни места няма. Общината не смогва, терените са ограничени. В частните гробища пък един гроб струва колкото апартамент в центъра.

– Е, все някъде им се намира място – не съвсем уверено възрази Иван Петров.

– Къде например?

– Ми някъде, де да знам къде…

– Ето за това говоря! – вече не нашега избухна Иван Петров-младши. – За загубеното ви поколение, дето цял живот е живяло с идеята, че непременно някой трябва да се погрижи за него! Някой трябва да ви подсигури, да ви изучи, да ви даде работа, да ви плаща пенсиите, а после и… Извинявай, ама това приключи! Свърши се! Край! Сега хората са оставени сами на себе си и така е справедливо. Неприятно е, трудно е, но е справедливо. И ако го бяхте проумели по-рано, нямаше да сме на тоя хал.

Дъщерята натисна фаса в пепелника с хладна ярост, сякаш беше хлебарка, и самотно изръкопляска.

– Не разбирам това какво общо има…

Старият Иван Петров наистина не разбираше. Тая реч я беше слушал десетки пъти, и то не само от сина си. Обаче връзката между нея и плътната, официална хартия с воден знак и печат на документа, с който на практика ставаше законен собственик на чисто новичко гробно място, съвсем му се губеше.

– Тате – отпочна пак Иван Петров-младши, но този път кротко, с любяща назидателност, – ти имаш ли представа през какви перипетии минахме, за да ти направим този подарък? Даваш ли си сметка, че за един простосмъртен гражданин на столицата е практически невъзможно да се сдобие с държавен гроб, освен ако не го е наследил от баба си? При това въпросният гражданин трябва да е, меко казано, състоятелен. Защото ако си мислиш, че единственият разход е кръглата сумичка, която фигурира в документа и която ти така и не погледна, дълбоко се лъжеш. Какво да кажем за директора на отдела за гробищно планиране и за подкупчето, което гушна, за да направи необходимите промени в регулационния план, та да се отвори местенце за още едно гробче? Ами за секретарката на шефа на общинската служба, дето трябваше някак тихомълком да му пробута за подпис променения гробищен план, така че хем да не се види промяната, хем да успеем навреме за рождения ти ден? Ами за деловодителката, която мама със сълзи на очи убеждаваше да сложи на нашата молба по-преден входящ номер, за да сварим да вземем новото място преди всички останали? Ех, тате, тате! Ако знаеше само какво ходене по мъките беше, какви връзки, какви нерви, какво душевно изхабяване за нещо толкова просто в тая наша проклета, до мозъка на костите си прогнила държава!

– Мама се беше докарала като прясна вдовица – обади се дъщерята и за пръв път се усмихна, а усмивката й беше хубава, все още млада. – Жалко, че не съм била там да изгледам въпросния спектакъл. Трябва да е бил майсторски изигран, ако се съди по резултата.

Иван Петров издърпа скрития под салфетката документ, разгъна го пак и се вторачи в написаното.

– Е?

– Това са много пари – отбеляза глухо той след дълго мълчание.

– Сега убеди ли се? – Иван Петров-младши трудно прикриваше триумфа в тона си, не се и опитваше.

– Човек трябва да е ненормален, за да даде такива пари за два квадрата буренясал пущинак.

Дъщерята изхихика.

Лицето на Иван Петров-младши потъмня.

– Няма да те наричам неблагодарен, понеже си ми баща и ти дължа уважение. Само ще те помоля още веднъж да помислиш внимателно. Хайде, подаръка настрана. Погледни го като инвестиция. Ами че ти няма да лежиш сам в този гроб, я. Един ден, живот и здраве, и мама ще дойде при тебе. След това кака, аз… – Той се спря навреме, преди и малката Никол да беше попаднала в списъка, после обобщи: – Никой не е вечен.

– А, не – възрази дъщерята. – Без мен. Аз в масов гроб няма да легна. Предпочитам да ме кремират и да разпръснат праха ми.

– И къде, ако не е тайна? Край езерото Комо може би? – заяде се брат й.

– Все едно. Ако щат, да го изсипят в клозета, хич не ми пука.

Иван Петров слушаше поредната хаплива размяна между децата си и неволно си ги спомни като малки. Все същото, нищо не се беше променило. Във всеки случай изобщо не бяха порасли, камо ли да поумнеят. И кой беше виновен? Сигурно пак той, кой друг. Нали и без това излезе, че цялата държава тежи на съвестта му, какво оставаше за собствените му деца.

Вратата се отвори и на прага застана жена му. Настроението й беше неестествено приповдигнато.

– Ку-ку! – засмя се тя и закачливо им се закани с пръст. – Какво сте се развикали такива! Ще събудите детето.

„Ти си куку,“ помисли си Иван Петров и се опита да си я представи като „прясна вдовица“, както я бе описала дъщерята. Беше по-млада от него, запазена, пък и се поддържаше. Понеже беше наддала малко с годините, лицето й беше гладко и в момента младежки сияеше под грижливо коафираната прическа. Нямаше да й се наложи да чака дълго. Като нищо щеше да я прилапа някой бодър дядка.

– Какво стана, изяснихте ли се? – попита тя и без нужда взе да размества чиниите по масата. – Ама вие нищо не сте хапнали!

Иван Петров-младши я погледна изпод вежди и сви рамене. После кимна към баща си.

– Изяснихме се – каза старият Иван Петров и въздъхна. – Хайде, булка, носи тортата, че виж кое време стана. И викни снахата, да идва вече. Няма да си я ядем сами, я.

Повече никой не спомена и дума за подаръка. Сигурно го обсъждаха помежду си – те обичаха да заговорничат, но Иван Петров гледаше да не ги забелязва. Не беше огорчен. Дори с разума си съзнаваше, че са постъпили правилно, далновидно. Сърдеше се по-скоро на себе си, че чувството за хумор му беше изневерило в най-неподходящия момент. А той се имаше за бог знае какъв майтапчия. Ама от друга страна и неговите бяха едни! Гроб ще му подаряват! Защо не направо ковчег!

Един ден обаче, от нямане какво да прави, реши все пак да навести новата си придобивка. Качи се на трамвая, който ходеше до гробищата, и след дълго пътешествие от сърцето на града до покрайнините, слезе на последната спирка заедно с две бабички и три циганки от чистотата.

Цяла вечност се лута Иван Петров из гробищния парк, докато открие своя гроб. Не стига, че на някои места табелките с номерата на парцелите бяха изтръгнати, ами и самата им поредност не беше както трябва. Тесните, разбити асфалтови алеи пък нерядко свършваха най-внезапно и не водеха никъде. Нямаше и кого да попита. Денят беше делничен и освен двете погребения, които бе срещнал в началото, Иван Петров не видя повече жива душа.

„Голяма инвестиция, няма що! – мислеше си ядно. – Все едно да си вложиш парите в бунище!“

Ожадня, огладня, краката му взеха да се подгъват. Чат-пат изваждаше общинския документ, за да свери поне номера на парцела, макар че вече му беше пределно ясно: такъв парцел нямаше. Мина католическото гробище, край което дремеше изоставен багер. Съвсем беше изгубил посоката, не беше сигурен нито как да се върне, нито накъде да продължи. Тръгна по следите, оставени от багера – все отнякъде трябва да беше дошъл. Там може би щеше да намери и хора. Но следите го отведоха единствено до висока, жилава, некосена трева, отвъд която – твърде далеч за оставащите му сили – се мержелееше оградата на гробището.

Иван Петров нагази в тревата, спря се нерешително и пак извади документа.

Изведнъж пред него, сякаш от нищото, изникна човек. Беше черен, брадясал и влачеше подире си права лопата.

– Какво търсиш? – рече човекът и се подпря на лопатата.

Иван Петров се поколеба.

– Едно гробно място. Ето тука… – и му подаде документа.

Човекът се взря безизразно в него. На Иван Петров му хрумна, че може пък и да не умееше да чете.

– Няма такова – отсече мъжът след малко.

– Как така няма?

– Ами така. Това е от новия парцел, дето още не е влязъл в регулация.

– Значи са ме излъгали.

– Зависи. – Човекът му върна документа и замислено се поклати на лопатата си. – Ако е бърза работата, сиреч, имаш покойник за погребване, излъгали са те. Но ако не е, след някоя и друга година ще стане.

– А, не е бърза, никак даже – облекчено отвърна Иван Петров. – То… как да ти кажа. Децата ми го подариха за рождения ден.

Човекът го погледна, цъкна с език и се изплю.

– Като е така, ако искаш, да ти го покажа. Няма да е точно това мястото, ама горе-долу там ще е. Не е далеч.

Иван Петров тръгна след черния мъж.

Мъжът крачеше уверено през тревата, дявол знае как се ориентираше, огромните му гумени ботуши проправяха пътечка, по която Иван Петров ситнеше и едва го догонваше. По челото му изби пот, тънките му градски мокасини съвсем се изкаляха. Пред тях, насред пущинака, се извисяваше грамадна, буйно раззеленена липа. Мъжът с лопатата вървеше право към нея.

– Ето тука някъде се пада.

Иван Петров се огледа.

– Тая липа нали няма да я сечете?

– Щом не искаш, няма. – Човекът се усмихна и в устата му лъснаха три изгнили зъба.

Двамата се отпуснаха под дървото, направо върху влажната земя. Мъжът затършува из сетрето си и измъкна бутилка ракия.

– На, да си вземеш солука.

Иван Петров отпи и стисна зъби. Силна беше ракията, домашна. Кой знае какво имаше в нея и в чий казан беше вряла.

– Не е лошо местенцето – забеляза. – Хич даже. Лятно време тука сигурно е голям рахат.

Мъжът вдигна рамене, отпи и той и протегна черна ръка.

– Христо. Гробар.

Иван Петров я пое и по мъжки я стисна.

– Иван Петров. Пенсионер.

Двамата поседяха така още някое време.

– Имате ли много работа?

– Имаме, що да нямаме – отвърна неопределено гробарят. – Хората си мрат, ние ги копаме. Кой както намери за добре.

Иван Петров не схвана последното, но си замълча.

Черният мъж се надигна.

– Айде, че имам погребение. Ако искаш, да те изпратя донякъде, да не се изгубиш.

– Няма нужда. Ще се оправя и сам.

– Ти си знаеш.

Разделиха се при самотния багер. Иван Петров остана да си чисти калта от обувките с една клечка, подпрян на гъсеничната верига. Когато отново вдигна очи, гробарят беше изчезнал.

Две седмици по-късно го завари пак там, като че ли си бяха уговорили среща.

– О, бай Иване! Добре дошъл!

На Иван Петров му стана неловко.

– Аз просто така… Малко на разходка.

– Няма лошо – засмя се Христо. – Имот е това, трябва да се наглежда.

– Абе не знам имот ли е, не е ли… Ама като не ми се стои вкъщи.

– А, имот си е, имот. Този е имотът на имотите. Каквото и да е имал приживе, човек без гроб е като куче без верига.

Иван Петров отново не разбра съвсем сравнението на гробаря, но му хареса. Трябва да беше нещо свързано с душата. Във всеки случай хубаво беше казано.

Този път сам намери липата. По-точно, надуши я. Тя тъкмо беше цъфнала и като застана под нея, стори му се, че над главата му жужи същински град. Цял народ от насекоми се трудеше неуморно из него. Само той, пенсионерът, си беше заработил законното право на безсрочна почивка.

„За вечни времена,“ хрумна му и сега тази идея изобщо не му се видя страшна. Напротив, дори му стана приятно.

Иван Петров се излегна под дървото и се загледа нагоре. Значи това щеше да вижда един ден, когато… Тоест, нямаше да го вижда, разбира се, но поне щеше да знае, че е там. И тоя упоителен аромат. И животът, който си кипеше и пет пари не даваше за него.

Той затвори очи и не след дълго заспа сред меката, гъста трева, безгрижно скръстил ръце под главата си.

Дойде август и децата заминаха на море. Жената на Иван Петров тръгна с тях, уж да бави внучето, та младите да имат повече време за себе си.

– Колкото да им вгорчиш почивката – отбеляза той. – Като те знам как се караш със снахата…

Жена му се обиди и чак до отпътуването не му проговори.

Дъщерята изчезна на някакъв театрален фестивал.

Иван Петров остана сам.

Лятото беше в разгара си. Друго толкова жежко градът отдавна не помнеше. Между пладне и среднощ температурата почти не се променяше, само дето слънцето не грееше, но пък денем прежуряше колкото за десет слънца. Човек нямаше как да се скрие, дори климатиците се задъхваха. Можеше единствено да избяга, стига да имаше къде.

На Иван Петров му беше добре сам. Не изпитваше нужда от компания. Тия десетина дни, в които неговите хора щяха да отсъстват, му бяха дар от небето. Въпреки това обаче не само жегата отвън, ами и отвътре нещо го притискаше. Няколко пъти си мери кръвното – беше идеално, като на космонавт. Не му се гледаше телевизия, не му се ядеше. След дългите безсънни нощи внимателно се изучаваше в огледалото и му се струваше, че от ден на ден все повече линее. Повтаряше си, че е заради горещината, но и сам не си вярваше.

Беше се уплашил. Не много, съвсем мъничко.

Една сутрин стана рано, избръсна се, облече чиста риза и поръча такси за гробищата.

Докато стигне до своето място, стана вир-вода. Макар да нямаше още девет, вече напичаше. Наколо беше пусто, багерът също беше изчезнал и Иван Петров си го спомни с известна носталгия. Добър ориентир си беше, солиден. Сега там, където беше стоял, не личеше и следа. Не личеше и някой нещо да е правил с него, но на Иван Петров това съвсем не му влизаше в работата.

Настани се под липата, заслуша се. Тишина. Даже смътното бучене на движението отвъд оградата не го смущаваше. Над него се обади птица – плътно, призивно, после замлъкна. След малко се обади пак. Иван Петров не я знаеше каква е обаче му стана драго, че не е сам. По-точно сам си беше, но сред други живи същества. Не беше като да кисне по цял ден затворен в апартамента и да се чуди къде да се дене. А и тук другояче се дишаше. Въздухът беше сладък, нищо, че липовият цвят отдавна беше прецъфтял. Стана му по-леко. Развесели се. Реши да се разтъпче малко, но щом излезе от сянката на дървото, се отказа.

„Добре, че няма никого,“ помисли си той и след щателен оглед си избра едно местенце, където тревата като по чудо се бе запазила още свежа, изпружи се и подпря глава в основата на ствола. Ето че имаше напълно основателно оправдание, ако му се доще, да прекара тук целия ден. Не че някой щеше да му търси обяснение, но той обичаше да е подготвен, ей така, за всеки случай.

„След като съм имал глупостта да дойда чак дотук в това убийствено време – заразсъждава Иван Петров, – дваж по-голяма глупост би било да се помъкна обратно точно сега, когато жегата с всеки миг става все по-страшна и по-страшна. Не съм млад, трябва да си пазя здравето. Още повече, че хич не бях добре напоследък. Имах си хас да тръгна към къщи и насред път да ми стане нещо на сърцето!“ И предоволен от тази хем напълно разумна, хем майсторски извъртяна аргументация, той потъна в блажена и заслужена дрямка.

Разбуди го странното усещане за нечие присъствие. Замаян от съня, отвори очи и действително, на няколко крачки от него клечеше дребно голо циганче, само по червени шорти, и го гледаше изпитателно. Иван Петров доста се смути, но така хубаво се беше отпуснал, че нямаше сили да стане. Циганчето продължаваше да го зяпа без грам притеснение.

– Кой си ти? – изрече с мъка Иван Петров и в последния момент потисна една широка прозявка.

– Паун – отвърна циганчето сериозно.

– И що щеш тука, Паунчо?

– Чичо Христо каза да дойдеш.

Иван Петров най-после успя да се надигне, намести се криво-ляво и пак се облегна на дървото.

– Съжалявам, момченце, но аз чичо ти Христо не го познавам.

Циганчето помисли, помисли и повтори:

– Чичо Христо каза да дойдеш.

На Иван Петров внезапно му просветна.

– Ама ти за Христо гробаря ли ми говориш?

Циганчето кимна с все същото сериозно изражение.

– А защо по-добре той не дойде? Аз съм възрастен човек, опасно е да се мотая в такава жега. Хайде, бягай и му кажи, че го чакам тук.

Момченцето обаче не помръдна.

Известно време двамата с Иван Петров се наблюдаваха в пълно мълчание, после Паунчо рече треперливо:

– Чичо Христо каза да те заведа. Чичо Христо каза без тебе да не се връщам. Иначе ще ме бие.

– Хубаво, щом е така… Ти само не плачи. На никого няма да дадем да те бие.

Паунчо обаче вече беше хукнал напред и за Иван Петров не остана нищо друго, освен да тръгне подире му.

Пред бараката, край една стара дървена макара от ония, на които навремето намотаваха кабелите за далекопроводите, се бяха разположили Христо гробаря и три циганки с яркооранжеви елечета. Двете бяха по-стари, а третата – съвсем млада.

– Е, бай Иване, бива ли така? Да биеш целия път дотука, пък да не се обадиш!

Циганките се разшаваха, младата се усмихна срамежливо, и му направиха място. Иван Петров се настани между тях.

Импровизираната маса беше отрупана с храна – сладки, соленки, парчета баница и безброй пластмасови чашки с жито, строени като войници. В средата се мъдреше голяма картонена кутия червено вино. Денят очевидно бе изпратил не един покойник във вечния му път.

– Кого поменуваме? – поинтересува се Иван Петров.

– Не поменуваме, а празнуваме – засмя се гробарят. – За едного край, за другиго начало. Знаеш как е.

И му наля.

– Хайде, за твое здраве! Добре си ни дошъл!

Звън на чаши не се чу, нали бяха пластмасови, но винцето им се услади.

– Това са Дочка, Ценка и Софка – представи дамите гробарят. – Колежки от чистотата. А това е бай Иван, за него съм ви разправял.

Софка, младата, пак се поусмихна, вече не толкова срамежливо. Беше още момиче, хубава, очичките й играеха, мургавата й ръка разсеяно галеше момченцето, което тозчас се бе настанило в скута й.

– А този юнак тука е Паунчо, но с него вече се знаете.

Като чу да го споменават, детето скочи пъргаво от коленете на майка си и изчезна зад бараката.

– Ти деца имаш ли? – попита по-старата, май беше Дочка.

– Имам – отвърна Иван Петров. – Ама са големи. И внучка имам даже. Никол. Малко по-малка е от Паунчо.

– Това е хубаво – обади се другата. – Децата са хубаво нещо, дар от Бога. Да са ти живи и здрави.

Отново вдигнаха тост.

Иван Петров нямаше представа кое време е, не го и вълнуваше. Отдавна беше минало пладне. Когато виното в кутията свърши, гробарят измъкна онази бутилка, дето все си оставаше наполовина пълна, и сипа по чашите.

По-късно, колкото и да се напрягаше, Иван Петров така и не успя да си спомни какво им беше говорил. Помнеше само грубия, почти неприличен смях на гробаря и високите, възбудени женски гласове.

Най-много от всички се смееше Софка.

Откъм гробището повя ветрец. Двете възрастни циганки се надигнаха да си вървят.

– А ти остани, остани – рече гробарят повелително на Иван Петров, когато и той понечи да стане. – Ето, и Софка ще постои. Рано ти е да тръгваш. Имам цяла бутилка, неначената.

Иван Петров искаше да отклони поканата, но погледът му падна върху момичето.

Видя му се още по-красива. Имаше нещо в нея – и той не можеше да каже какво. Напъна се, сети се разни стари вицове, наговори куп глупости, само и само да я слуша как се смее.

Малко преди здрачаване се вдигна и тя.

– Трябва да си ходя – рече. – От Костинброд съм, ще изпусна рейса. И на детето му се доспа.

– Не е вярно! – викна Паунчо някъде иззад бараката. – Не ми се спи! Кажи й бе, чичо Христо! Кажи й, че не ми се спи!

Гробарят обаче не каза нищо.

– Аз ще ви изпратя – поизправи се и Иван Петров. За своя изненада стоеше здраво на краката си. – Ако позволявате, де.

– Позволява тя, позволява – отвърна Христо вместо нея.

Младата циганка свали оранжевото елече и го натъпка в чантата си.

Тръгнаха.

След тях се помъкна момчето, още сърдито. От време на време го чуваха да хленчи:

– Кажи им бе, чичо Христо! Кажи им!

Ризата на Иван Петров отдавна беше изсъхнала и сега празнично светеше под косите лъчи на залязващото слънце.

– Бързаш ли много?

Софка поклати глава.

– Ела тогава да те заведа на моето място. Много е хубаво, ще видиш. Най-хубавото в целите гробища.

Момичето послушно пое след него.

Земята беше топла и миришеше хубаво. Иван Петров имаше чувството, че липата отново е цъфнала. По най-ниските клони, като фантастични плодове, висяха дрехите им и гробищният ветрец унесено ги полюляваше.

Положила глава на гърдите му, Софка дишаше дълбоко и равномерно, сякаш беше заспала.

– Умори ли се? – Иван Петров я помилва по косата.

– Малко.

– Да бях с десет години по-млад, нямаше да те оставя да мигнеш цяла нощ.

Очакваше да се засмее, но тя не каза нищо.

– Е, не беше чак толкова зле, нали? Все пак мога да ти бъда дядо.

Софка продължаваше да мълчи.

– Освен това съм и пил. А и тази жега…

Циганката вдигна глава. В полумрака очите й блестяха, дали от радост или от нещо друго, Иван Петров не можа да прецени.

– На мен ми хареса. Даже много – каза тя най-после.

– Хайде, тръгвай, да не изпуснеш рейса. Къде ти е Паунчо, да не го изгубиш?

– Няма, няма. Не е игла, че да се изгуби толкова лесно. Тука е някъде.

Софка стана и една по една взе да сваля дрехите си от липата. Иван Петров продължаваше да си лежи. Усещаше се напълно омаломощен, но не смееше да си признае. А и искаше да й се полюбува още малко. Едва когато беше напълно готова, започна да се облича и той.

– У дома сигурно те чакат?

– Чакат ме.

– Да не те бие мъжът ти, че си закъсняла?

– Няма. Той не е такъв.

Иван Петров закопча колана на панталона и извади от задния си джоб двайсет лева.

– Вземи.

Циганката се стъписа, дори не посегна.

– Вземи, вземи. За детето.

– Няма. Не искам.

– Взимай, бе, момиче! Не са за теб! За Паунчо са!

Тя нерешително прибра банкнотата.

– Чичо Христо ми забрани да ти взимам пари. Ако разбере…

– Няма да разбере.

– Ти си добър човек, бай Иване.

Иван Петров се засмя.

– Едно време жените ми казваха, че съм хубав мъж. И през ум не им минаваше да ме наричат добър човек.

– Много ли жени си имал?

– Много – излъга Иван Петров. – Не им помня бройката. Но като тебе никоя не е била.

Софка май се изчерви в тъмното. Във всеки случай пак нищо не каза.

Отнякъде се появи Паунчо, увеси се на ръката й и захленчи:

– Мамо… Мамо, ма… Мамо…

„Дали е видял всичко?“ зачуди се Иван Петров.

– Аз скоро може пак да намина – рече неопределено той. – Да си нагледам собствеността. А и вкъщи не се стои. Тука е по-хладно.

– Ела – кратко отвърна циганката. – Всеки ден съм на работа. В събота – до обяд. Ще те чакам.

Иван Петров се поколеба дали да не я целуне на раздяла, но се отказа. Смешно щеше да е да се държат като влюбени – той на неговите години, пък и тя с това дете… Може би следващия път. Може би още утре.

Понечи да излезе от сянката на липата, да ги изпрати поне с поглед, но сянка вече нямаше. Нямаше и жена с дете.

Беше паднала нощта.