“Пейките”

от Теодора Иванова – Додо

(фрагмент от монолози за практически показ)

Единадесет млади автори, повечето от които студенти по драматургия, представиха с помощта на НАТФИЗ свои нови текстове. Събитието се нарече ДРАМАТОН, за първи път се случи през пролетта на 2017-а и поради успеха и интереса на пишещите и публиката, му предстоят нови издания. Тук четете откъс от текста, с който в ДРАМАТОН участва студентката от IV курс Теодора Иванова – Додо.

ОБИКНОВЕН КОНСКИ КЕСТЕН

Любовта е за глупаците. Каза тя и се изхрачи силно в една от кофите до нас. После продължи да върви без да се обръща и само му подвикна, хайде, идваш ли… А той вървеше след нея катовярното куче, което никога не е имала.

Любовта е за глупаците. Казах си и аз наум и запаметих тези думи някъде зад всичките си слоеве дървесна кора. Аз съм тук много преди вас. Ще бъда тук и много след вас. Ако някой не се засили към мен с брадва. Но засега съм жив и слънцето грее отгоре ми. Птиците кацат върху ми и се борят за някоя буболечка. А хората се разхождат край мен. Стари, млади, с деца, влюбени, самотни… всички присядат на пейката и рядко ме забелязват. Най-много от всички обичам едно момиче, което всеки ден минава покрай мен и ми казва някаква тайна. Понякога не ми казва нищо, само ми се усмихва и ме докосва леко с ръка точно под табелката, която ми пробиха едни хора от общината. На табелката пише вида ми. Обикновен конски кестен. Тя чете табелката и се усмихва, обляга гръб върху мен, а после присяда в корените ми. Понякога идва с приятели, но най-често е сама. Разказва ми за мечтите си и за онова момче, което е загинало миналата година. Тя не е първата, която говори за него. Цяла година говориха за него децата, които се спират покрай мен. Сякаш целият град плаче за него. Една хладна вечер той ме посети. На пейката беше заспала млада жена. Той седна до нея и докосна лицето й, а всички лампи в градината засветиха по-ярко от всякога. Тогава си спомних, че и преди съм го виждал, но не в този облик. Сега той беше толкова лек, че дори не можеше да се задържи на пейката. Повдигаше се във въздуха, люлееше се и гледаше звездите през клоните ми. И тогава започна да рецитира онзи монолог. По това го познах. Дойде тук преди четири години. Рецитираше същия монолог, но по много различен начин. Тогава ужасно се притесняваше се, задъхваше се, а накрая дори се разплака и смачка листа с текста си. Сега думите му зазвучаха толкова силно и едновременно тихо, че сякаш ги чуваше целия свят, наред с мен.

(ОБИКНОВЕН КОНСКИ КЕСТЕН започва да рецитира с променен глас)

Ти си магнитно поле, а аз съм малката гайка, която се увива около теб, заедно с другите. Не можем да се отдалечим на повече от сто крачки. Ти никого не гледаш с безразличие. Но и никого с любов. В мислите ти плува олово. Задух и спокойствие се редуват със смърт и раждане. Времето сега е спряло и не променя нищо. Нищо не зависи от него, на този етап, но все пак то се опитва. Ти си сянка сред дърветата, потънала в тишина и готова да ме прегърне с хладни и хищни клони. Ти си непознатата пътека, която ме кара да настръхвам и да искам да се затичам по нея. Но се спирам до лешниковия храст и гледам през него. Очите ми потъват в хладната ти пръст, в малките камъни около теб. Потъвам в зелената ти миризма, нося се на листата на дивите теменужки, поникнали на корема ти. Ако завали дъжд, ще мога да се слея с калта. Тя ще потече. И аз с нея. Друг изход за мен няма. Очите ти са кълвачи, които изтръгват червеи от черепа ми. В сънищата се появяваш като ухание, облечена в смърт. Тичам след теб и се опитвам да зърна лицето ти. И птици се надбягват с мислите над главите ни. Птици от друга планета, с пурпурни криле и зелени пера, които падат над нас. Ти ги ловиш с малките си ръце и се радваш. Аз скоро ще си отида, но ти ще останеш тук, да ловиш пера с малките си ръце, да се взираш в отраженията в очите ти и да надмогваш хорските очаквания.