Джоан Дидиън е велика, но вбесяваща

от Калина Гарелова

Започнах да превеждам „Годината на магическото мислене“ след като моя приятелка загуби близък.

Имах три основания – първо от безпомощност. Как да бъда съпричастна? Донякъде вярвам в репликата на Карен Бликсен че „всички мъки могат да бъде понесени, ако ги използвате в история или съчините разказ за тях“.

Второто ми основание беше да разбера „как работи“ прозата на Дидиън. Преводът за мен е вид счепкване. Не операционен анализ, не пренареждане на пъзел. Да се сбиеш с някого е ефективен начин за опознаване.

Третото ми основание е за да отбележа прехода, когато вече не можем да посрещаме смъртта като делфини. Възвишено, с жест и чувство. Когато вече губим разум, докато се опитваме да запазим контрол.

Това е един недоизпипан превод, не предвиден за публикуване. Изпращах го всяка седмица на няколко близки в още по-суров вид, с варианти в червено и неясни реалии в жълто. Нямам охота да го финализирам. Махнах маркировъчните цветове все пак, но запазих свободата на запетайките. Джоан Дидиън е велика, но вбесяваща. Пунктуацията отразява това.

Избрах откъс, на който ми се стори че приятелите ми реагират спонтанно, а не любезно.

 

Годината на магическото мислене“

от Джоан Дидиън

В найлоновата торба, която ми дадоха в болницата, имаше чифт кадифени панталони, вълнена риза, колан и мисля че нищо друго. Крачолите на кадифените панталони бяха срязани, предполагам от екипа на Бърза помощ. Имаше кръв по ризата. Коланът беше от сплетена кожа. Помня че сложих телефона да се зарежда на бюрото му. Помня че сложих сребърния клипс в кутията в спалнята където си държахме паспортите и свидетелствата за раждане и за това че сме били съдебни заседатели. Сега разглеждам клипса и виждам, че това са били картите, които е носел: шофьорска книжка за щата Ню Йорк, изтичаща на 25 май 2004 г.; дебитна карта на банка Chase;, карта на American Express; кредитна карта на банка Wells Fargo; карта за музея Метрополитън; членска карта на Профсъюза на американските писатели – Запад (беше сезона преди гласуването за Оскарите, когато с профсъюзната карта можеше да се гледат филми безплатно, явно е ходил на кино, не си спомнях); карта за здравната застраховка; карта за метрото; и карта издадена от Medtronic с надписа „ Имам имплантиран пейсмейкър Kappa 900 SR“, серийния номер на устройството, телефонен номер за обаждане на доктора, който го е имплантирал и обозначението „Дата на имплантиране: 03 юни 2003“. Помня че смесих парите в брой от джоба му с тези в чантата ми, като изглаждах банкнотите и като отделих специално внимание да ги комбинирам двайсет при двайсет, десет при десет, пет и един при пет и един. Помня че докато правех това си мислех как той ще види, че се справям с нещата.

Когато го видях в преградената със завеси стая на спешното отделение на Ню Йоркска Болница, единият от предните му зъби беше нащърбен, предполагам от падането, тъй като имаше също и натъртвания по лицето. Когато идентифицирах тялото му на следващия ден в погребалното бюро Frank E. Campbel натъртванията не си личаха. Хрумна ми че погребалният агент е имал предвид замаскирането на синините, когато аз казах без балсамиране и той каза „в такъв случай само ще го почистим“. Частта с погребалния агент остава откъслечна. Пристигнах в погребалното бюро така решена да избегна всякаква неподобаваща реакция (сълзи, гняв, импулсивен смях заради шепненето – все едно сме пред магьосника от Оз) че заглуших всички реакции. След като майка ми умряла, погребалният агент, който взел тялото й, оставил на леглото изкуствена роза. Брат ми ми разказа това, засегнат до дъното на душата си. Аз щях да имам защита срещу изкуствените рози. Помня че взех бързо решение за ковчега. Помня че в офиса, където подписах документите, имаше стенен часовник, който не вървеше. Племенникът на Джон – Тони Дън, който беше с мен, спомена на агента че часовникът не върви. Агентът, като че ли доволен да хвърли светлина върху декоративен детайл, обясни че часовникът не работи от няколко години, но е запазен „като вид помен“ за предишно въплъщение на фирмата. Изглежда той изтъкваше часовника като поука. Аз се концентрирах върху Кинтана. Можех да заглуша това, което говореше погребалния агент, но не можех да заглуша редовете, които чувах, докато се концентрирах върху Кинтана:

Дванайсет лакти под водата гробът на баща ти скрит е:

бисер бял са му очите.

(Уилям Шекспир,

Бурята“, Първо действие, втора сцена – песента на Ариел.)

Осем месеца по-късно попитах мениджъра на нашата сграда дали все още пази портиерския дневник от нощта на 30 декември. Знаех че има такъв дневник, в продължение на три години бях председател на домоуправителния съвет, портиерския дневник беше същностен за реда на процедиране. На следващия ден мениджърът ми изпрати страницата за 30 декември. Според записките тази нощ портиери са били Майкъл Флин и Василе Йонеско. Не си спомнях това. Василе Йонеско и Джон си имаха редовна закачка, с която се забавляваха в асансьора, малка игра между беглец от Румъния на Чаушеску и ирландски католик от Уест Хартфърд, Кънектикът, основана на взаимното им разбиране за политическото позьорство. „Е къде е бин Ладен“ ще каже Василе, когато Джон се качеше в асансьора, като целта беше да се изредят все по-невероятни предположения: „Да не би бин Ладен да е на тавана?“, „В мезонета?“, „Във фитнеса?“. Когато видях името на Василе в дневника си дадох сметка, че не си спомням дали той подхвана тази игра когато се връщахме от Бет Израел Север в ранната вечер на 30 декември. На страницата за тази вечер бяха отбелязани само две неща, по-малко от обичайното дори за това време от годината, когато повечето хора от сградата заминаваха за дестинации с по-умерен климат:

БЕЛЕЖКА: Бърза помощ пристигна в 21:20 часа за г-н Дън. Г-н Дън беше откаран в болница в 22:05 часа.

БЕЛЕЖКА: Изгоряла крушка в пътнически асансьор А-В.

Асансьор А-В беше нашият асансьор, асансьора с който екипът на Бърза помощ се качи в 21:20 часа, асансьора, с който свалиха Джон (и мен) до линейката в 22:05, асансьора с който се върнах сама в апартамента ни, в час, който не е отбелязан. Не бях забелязала изгоряла крушка в асансьора. Нито бях забелязала че екипът от Бърза помощ са били в апартамента четирийсет и пет минути. Винаги го бях описвала като „петнайсет или двайсет минути“. Щом са били толкова дълго това значи ли че е бил жив? Зададох този въпрос на познат лекар. „Понякога полагат усилия толкова дълго“ каза той. Мина известно време докато си дам сметка, че това не отговаря на въпроса по никакъв начин.

Медицинското свидетелство за смърт, когато го получих, посочваше като час на смъртта 22:18, 30 декември, 2003 г.

Преди да напусна болницата бях запитана дали ще позволя аутопсия. Казах да. По-късно четох, че в болниците искането на разрешение за аутопсия от близък или роднина се смята за деликатна, изискваща такт, често най-трудната част от процедурните стъпки, които следват смъртта. Самите доктори, както сочат много проучвания (например The Intern’s Dilemma: The Request for Autopsy Consentна Katz JL и Gardner R.) изпитват значително притеснение да направят тази крачка. Те знаят че аутопсията е същностно важна за ученето и преподаването на медицина, но знаят също и че процедурата задейства примитивен ужас. Ако, който и да е бил този, който ми поиска разрешение за аутопсия в Ню Йоркска Болница, е изпитвал подобно притеснение, можех да му го или й спестя: аз настойчиво исках аутопсия. Настойчиво исках аутопсия въпреки че бях гледала няколко, във връзка с някои проучвания. Знаех точно какво се случва – гръдният кош отворен като пиле на касапски тезгях, лицето обелено, везната, на която се мерят органите. Бях виждала детективи от отдел убийства да извръщат поглед по време на аутопсия. И въпреки това аз я исках. Трябваше да знам как и защо и кога се беше случило. Всъщност дори исках да присъствам в стаята докато я правят (бях гледала тези предишни аутопсии с Джон, дължах му го и за неговата собствена, бях си наумила в онзи момент че той би стоял в стаята, ако аз съм на масата) но не бях уверена че мога разумно да се обоснова и затова не попитах.

Щом линейката беше напуснала сградата ни в 22:05 и смъртта беше обявена в 22:18, то тринайсетте минути помежду са били просто счетоводство, бюрокрация, осигуровка че болничните процедури са спазени, формулярите са попълнени и правилният човек е бил на линия за да дръпне завесата, да информира този, на който не му мигна окото.

Дръпването на завесата, научих по-късно, се нарича „обявяване“, като в „Обявен: 22:18 часа“.

Налагаше се да вярвам че вече е бил мъртъв.

Ако не вярвах че вече е бил мъртъв, щях да смятам, че е можело да го спася.

При това аз продължавах да смятам така, докато не видях доклада от аутопсията – пример за самозаблуда от типа (разновидност) мания за всемогъщество.

Седмица или две преди да умре, докато вечеряхме в ресторант, Джон ме помоли да запиша нещо в бележника ми вместо него. Той винаги носеше картончета, върху които да си води бележки, картончета три на шест инча (7.6 см Х 15.2 см) с напечатано неговото име, които можеха да се пъхнат във вътрешен джоб. На вечерята се беше сетил за нещо, което искаше да запомни, но като провери джобовете си не намери картончета. Трябва да запишеш нещо, каза той. То е, каза, за неговата нова книга, не за моята – наблегна на това защото по това време правех проучвания за книга, отнасяща се за спорта. Това беше бележката, която продиктува:“ Преди треньорите излизаха на терена след мач и казваха „играхте страхотно“. Сега излизат на терена с полиция, все едно е имало война и те са военни. Милитаризацията на спорта.“ Когато на следващия ден му дадох бележката, той каза „Можеш да я използваш, ако искаш“.

Какво имаше предвид?

Знаеше ли че няма да напише тази книга?

В книгата си „Човекът пред смъртта“ Филип Ариес посочва, че основната характеристика на смъртта, така като изглежда в „Песен за Роланд“**, е че дори да е внезапна или случайна, смъртта „винаги предоставя време за предупреждение“. Когато питат Говен „Прекрасни рицарю, тъй ранна ли предчувствате смъртта си?“ той отговаря „Знайте че дори два дни още не ще преживея“. Ариес отбелязва „Нито лечителят, нито приятелите, нито свещениците (последните съвсем са забравени и отсъстват) не знаят истината тъй добре, както я усеща той. Смъртникът сам отмерва времето, което му е останало да живее“***.

Сядаш на вечеря.

Можеш да я ползваш ако искаш“ каза Джон когато му дадох бележката, която беше продиктувал преди седмица или две.

И досегашният ти живот свършва.

** Всъщност става дума за Les Romans de la Table ronde.

*** „Човекът пред смъртта“ т. 1 от Филип Ариес, изд. Лик 2004 г., превод от френски Георги Цанков.

Покрусата, когато ни застигне, не е това което сме очаквали. Не беше това, което изпитах, когато умряха родителите ми – баща ми умря няколко дни преди осемдесет и петия си рожден ден, а майка ми месец преди деветдесет и първия си, и двамата след години на нарастваща болнавост. Това което изпитвах във всеки случай беше тъга, самотност (самотата на изоставено дете на каквато и да е възраст), съжаление за пропуснатото време, за неказаните неща, за моята неспособност да споделя, а в края дори и да си дам реалистично сметка, за болката и безпомощността и физическото унижение което понесоха и двамата. Разбирах неизбежността на тяхната смърт. Бях очаквала (страхувала, ужасявала, опасявала) тези смърти през целия си живот. Те останаха, когато се случиха, дистанцирани, на известно разстояние от текущото всекидневие на живота ми. След като майка ми умря получих писмо от приятел в Чикаго, бивш католически мисионер, който беше усетил много точно какво чувствах. Смъртта на родител, пишеше той, „независимо от подготовката ни, и независимо дори от възрастта ни, измества неща дълбоко в нас, задейства реакции които ни изненадват и които могат да отприщят спомени и чувства, които сме смятали за отдавна заровени. Все едно, през този неопределен период, наричан траур, сме в подводница, притихнали на океанското дъно, очакващи тези дълбинни снаряди, кога на близо, кога от далеч, които ни обстрелват с възпоминания.“

Баща ми умря, майка ми умря – за известно време ще трябва да внимавам за мини, но въпреки това сутрин ще ставам от леглото и ще пращам мръсните дрехи за пране.

Въпреки това ще планирам менюто за Великденския обяд.

Въпреки това ще помня да си подновя паспорта.

Покрусата е различна. В покрусата няма дистанция. Покрусата приижда на вълни, на пристъпи, на внезапни осъзнавания, които подкосяват краката и заслепяват очите и заличават всекидневността на живота. Почти всички които някога са изпитали покруса, споменават този феномен на „вълните“. Ерик Линдман, който е бил началник на психиатричното отделение в Масачусетската многопрофилна болница през 1940-те и е интервюирал много роднини на загиналите през 1942 г. в пожара в бостънския нощен клуб „Коконът Гроув“, определя феномена с абсолютна прецизност в прочутото си изследване от 1944 г.: „усещания за телесен дистрес, появяващи се на вълни, траещи всеки път от двайсет минути до час, чувство за стегнатост в гърлото, задух с недостиг на въздух, необходимост да се въздиша и чувство за празнота в корема, липса на мускулна сила и остър субективен дистрес описван като напрежение или душевна болка.“

Стегнатост в гърлото.

Задух, необходимост да се въздиша.

Тези вълни започнаха при мен на сутринта на 31 декември 2003 г., седем или осем часа пост фактум, когато се събудих сама в апартамента. Не си спомням да съм плакала предишната нощ. Бях изпаднала в момента в който се случи в нещо като шок и единствената мисъл, която си позволявах, е че трябва да има някакви неща които се налага да свърша. Имаше неща които се налагаше да извърша докато екипът на спешна помощ беше в дневната ни. Налагаше се например да намеря копието от медицинското досие на Джон, за да го взема с мен в болницата. Налагаше се например да затрупам огъня, защото щях да изляза. Имаше неща които се налагаше да извърша в болницата. Налагаше се например да застана на опашката. Налагаше се например да се фокусирам върху леглото с телеметрия, което ще му трябва за трансфера в болница Колумбия-Пресбитериън.