Бомбардирана София

от Пейо Колев

Трябва да съм бил около десетинагодишен, когато за пръв път чух за бомбардировките в София. Уловена фраза край масата на възрастните, около която се въртях винаги, когато имахме гости, въпреки настойчивите подкани да си ида в стаята. Вероятно разговорът се е въртял около скорошен ремонт вкъщи, не помня с точност, но това, което се е запечатало и до днес в съзнанието ми, е обяснението за липсващата гипсова розетка в средата на тавана, където виси полилеят – в другата половина на хола беше непокътната. Паднала била по време на бомбардировките. Моля? Какви бомбардировки, кога е било това? Единственият отговор, който получих тогава, беше че това се е случило по време на войната. Може би някому тази случка ще се стори съвсем незначителна и дори неуместно лековата, така както изглеждаше и на мен, докато обмислях с месеци съдържанието на този албум. Сигурно е така, но за един хлапак на десет, за когото домът е център на целия му обозрим свят, думи като война и бомбардировки са извън реалностите на детството – семейство, училище, игри и, простете нарочното повторение, дом. Ясно е, че тогава не ми обясниха нищо, но човешкото любопитство се оказва по-устойчиво от паметта. Образователната система от средата на 80-те не беше предвидила отговори на въпроси, възникнали извън официалната линия на идеологическия бульон, с който ни захранваха, а той беше блудкава и безвкусна смес от пропаганда и изкривен патриотизъм, забъркани с полуистини и откровени лъжи. По-късно разбрах, че дори безвкусното може да остави траен спомен у мисловните рецептори и това е усещането, че си живял в заблуда. Изглежда, че системата действаше добре, защото отговор не намерих никъде, сякаш всички бяха забравили.

Думата “dehousing” няма аналог в българския език, но в превод би означавала буквално „обездомяване“. Вероятно този термин не е бил познат до 1942 г. и в английския език, когато шефът на научните съветници на британското правителство професор Фредерик Линдеман, барон Черуел го предлага на министър-председателя Уинстън Чърчил в меморандум, който бързо е приет от кабинета. Съдържанието му представлява анализ за най-ефективен начин на воюване с минимум ресурси, базиран на калкулации от скорошните бомбардировки на германците над Бирмингам и Хъл, както и на рейдовете над вражеска територия, осъществявани от антихитлеристката коалиция. Най-общо казано, изводите са, че бомбардирането на мирни цели би оставило значителна част от населението без дом, което неминуемо ще понижи духа на противниковата войска като я деморализира, ще разстрои снабдяването и ще ускори победата. Също така загубите в жива сила биха били незначителни спрямо тези при еквивалентни сухопътни операции. Бомбените килими над мирни цели действително се оказват далеч по-ефикасни, отколкото опитите за поразяване на отделни стратегически точки.

През октомври 1943 г. Чърчил взема решение бомбардировките на цели в България да започнат и коментира: „Аз познавам българите от 30 години. Те са грешен народ, който заслужава да му бъде преподаден строг урок… София трябва да бъде бомбардирана колкото се може по-скоро.“ Всъщност целта на Чърчил не е толкова да унищожи България, колкото да маркира територия, защитавайки британските интереси към Гърция, тъй като предусеща, че предстои преразпределение на света, а СССР започва да води в тази надпревара. Намерението на Чърчил е предадено в Москва още същия месец на конференция на външните министри от Антъни Идън, който забелязва, че Сталин и Молотов реагират твърде любезно на тази новина. Преди да е изтекъл октомври, след двугодишно затишие, бомбените нападения започват. Те ще продължат чак до лятото на 1944 г. Ударите от 10 януари и 30 март окончателно сриват София, превръщайки я в призрачен град. В резултат на бомбардировките в София са унищожени 12 567 сгради, сред тях: 10 002 жилища, 1684 магазини и складове, 369 работилници, 248 държавни и обществени учреждения , 128 индустриални постройки, 40 учебни заведения, 39 фурни, 24 болници и казарми, 19 театри и хотели , 14 черкви, 11 моста. Това е близо една четвърт от града. Жертвите надхвърлят 2000 души (загинали 1136 и ранени над 1100). Общо над страната са хвърлени около 50 000 бомби, като половината от тях над София. Животът в Царството е окончателно парализиран. Правителството отчаяно търси начин да извади страната от тежкото положение, но е неспособно да излезе от орбитата на Германия достатъчно бързо, като същевременно запази придобитите територии, сключвайки сепаративен мир. Изпратени са емисари да търсят контакт с британските и американските сили, но всички те се провалят. Все пак частичен контакт е осъществен с американското командване. В отговор на предложението на Рузвелт бомбардировките над България да бъдат прекратени, докато се водят преговори с България, Чърчил отговаря: „След като лекарството е свършило толкова добра работа, нека да продължат да получават допълнителни дози от него.“ Нещо повече, още в края на месец декември 1943 г. в Москва Молотов подчертава пред американския посланик Хариман, че „отдава голямо значение на продължаването на бомбардировките над България, за които вярва, че ще направят българите по-благоразумни“.

Но нека се върна на възстановяването на София. “Отечественофронтовската власт пристъпи смело към създаването на нов градоустройствен план на Столицата, съобразен напълно със социалните, културни и здравни изисквания.” И още: “Народната ОФ власт пристъпи смело към възстановяването на тези сгради, които са отчасти разрушени и към построяването на нови сгради, където старите са съвършено разрушени.” (Пътеводител на София, 1947 г.) Изглежда, че по това време желанието е надхвърляло далеч възможностите на народната ОФ власт, защото в справочника повечето забележителности на София са си старите, а останалите са споменати в бъдеще време, но за сметка на това има дълъг списък със сменени имена на улици, площади, спирки и цели квартали. Смелите си строителни планове народната власт започва да осъществява чак към края на петдесетте години, дотогава е принудена предимно да възстановява разрушената структура на града – улици, електроснабдяване, водопроводна мрежа, транспорт. Дори и днес от дистанцията на изминалите десетилетия скритата анатомия на града пази старите си рани от онези събития. И както всичко в тази история, те личат най-вече чрез своята липса. Това са нелогичните празни места, където постройките никога не са били възстановени. Такива са: празното място пред Министерство на икономиката срещу хотел „Славянска беседа“, някога там са били старите сгради на Министерския съвет и Народната библиотека; градинката „Чайка“ (по-известна като „Покойника“) на ъгъла на ул. „Иван Вазов“ и ул. „Раковски“ срещу къщата на Иван Вазов, където е бил популярният „Юнион клуб“; широкият тротоар на ъгъла на ул. „Леге“ и „Съборна“, където се е намирал прочутият и много престижен за времето си хотел „Континентал“; подобен тротоар до сградата на „Булгартабак“ на ул. „Граф Игнатиев“ и бул. „Васил Левски“, където също е имало сграда, градинката пред хотел „Рила“, в цялото каре между улиците „Цар Калоян“, „Съборна“, „Леге“ и „Алабин“ пък е имало еврейско училище, много дюкяни и работилници; в огромното празно място на ул. „Алабин“ до площад „Македония“, където се намираше сградата на Държавния цирк е имало шоколадова фабрика; а на улица „У. Гладстон“, на мястото на някогашното лятно кино „Мир“ е имало няколко къщи и т.н.

Всичко това се постарахме да покажем в изданието „Бомбардирана София“, какъвто никога не е правен, вероятно поради причините, изложени по-горе. Задачата не беше лесна, защото частиците от мозайката не пасваха едно към друго. Кадрите се различаваха по всеки възможен признак. Формат, носител, състояние, време хронологично и метеорологично, ъгъл и посока, качество, източник и описание (тези, които изобщо имаха). Много от описанията или анотациите бяха грешни или компилирани помежду си. Някои от кадрите бяха обърнати огледално. И не на последно място съществена част от фотографиите бяха силно повредени, което изискваше безкрайни часове дигитален ретуш. Вярвам, че всички усилия си струваха, също така съм сигурен, че все пак някъде лежат забравени (или скрити) в някое прашно, архивно депо негативите, или поне първите копия на тези фотографии, и този албум може би ще предизвика появата им на бял свят отново. Може би сред тях ще са кадрите, които така и не намерихме, но описанията им присъстват в повечето истории, като таксиметровият автомобил, излетял от взривната вълна на покрива на МВР, забилата се като стълб релса пред БНБ, или разрушената зала “България”. Кой знае?